Пристанала

Кавал свири на поляна,на поляна, край горица;млада, хубава Стоянатърчи с менци за водица.

Из градина крещи, викаомразната нейна стрика:"Полудя ли, мар Стояно,та отиваш толкоз рано?

Стой, почакай д`идем двама!"Па се спусна к`нейна мамада ковлади тя Стояна,че отива на поляна.

Ей изкочи стара майкана висок и хубав чардак:ахна, търти се, заплака,като видя кървав байряк,

че се байряк там ветреесред юнаци, сред дружинаи Стоянка се белеев прегръдките у Дойчина.

Като зърна той, че иденеговото мило либе,из юнаци той изскочии към нея с пръст посочи:

"Ей, дружина, хай станете!Ей я иде - погледнете:туй е мойта горска птица,туй е мойта годеница!"

Па си весел, засмян тръгнада посрещне той Стояна;наближи я - с пушка гръмна,като видя, че й засмяна.

И дружина загърмяхана засевки, та запяха;а тя ръце си разгърна,та Дойчин я млад прегърна.

А нейната клета мама,като гледа таз измама,сълзи лее и проклинату щерка си, ту Дойчина.

"Да не цъфнеш, да не пекнеш,дъще клета, със Дойчина,да окапеш, дето седнеш -да не станеш по година!

Дано болест те налегне,болест, дъще, живеница,и Дойчин да не убегнеот верига, от темница!

Тоз хайдутин, що го любиш,на кол утре да го видиш,че от там се тебе хилии на горски самодиви!

Че той батя ти измами,та хайдутин върл направи;а теб, дъще, клета, мами,баща, майка та остави!"

От тез клетви се събудии Стоенкин баща стари;той излезе и се чудии в главата се удари.

Но кат видя той Дойчина,дъщеря си и мил сина,попоглади си брадатаи извика към гората:

"Горо, горо, майко мила,толкоз годин си храниламене, горо, юнак старис отбор момци и другари, -

храни, горо, таквиз чеда,дорде слънце в светът гледа;дорде птичка в тебе пее,тоз байряк да се ветрее!"