Двама приятели

— Поклонниче на Аполона,къде е писано в закона,та толкоз рано излезна,без да ме чакаш, в път тръгна?

Защо под облака небесенстоиш ти тъй като унесен?Кажи, приятелю, как си?Що се замисли пак сам си?

— Сам си? О, аз не бях самичък,когато дойде ти едничъки ме попита: ти как си?Тогаз останах аз сам си.

Ела, седни и ти при мене,прилично то е сега време,да видиш в този сгоден часкъде със ум се носех аз.

Я погледни наоколо сикак всичко мами и ум носи,припомня стари времена,народната ни старина!

Аз минах селото Преслава,достигнах и до таз мораваи като гледам тез места,макар да нямат те уста,

кръвта ми силно те вълнувати на душата ми хортуват:„Запри се, та си починипри тез свещени старини!“

Като от коня си отседнах,спокойно тука се облегнах,обърнах поглед аз навред,изгледах всичкото наред.

Отде се мисли появиха,та в мене всичко съживиха,преминалото се явии ми душата съживи!

Аз видях древната столица,на наште градове царица,Преслав със свойте старинивъв Хемуските планини!

Във бащините си палатицар Крум от мислове крилатиразхождал се обиколен,душевно много нажален.

За мир два пъти се обаждал,нарочно пратеник проваждалдо Никофора гордий цар,на византийци господар.

Но никак гордий цар не слуша,но повече уши запушаи се присмива в веселбана царска Крумова молба.

Крум трети път му изпроводиот свои верни скороходи,дано Никифор се склонида пощади деца, жени.

Но всичко пусто и напразно!Никифор казва гръмогласно,че нищо той не ще да чуй,и Круму във лицето плюй.

Сърце се Круму наранява,душата му се разяряваи като някой гладен левпровиква се със стрешен рев:

„О, вишний боже безпределний,и ти, Перуне огнестрелний,кои от горния ефирборавите над долний мир;

кои със правдата в ръкатавъртите по света делата,по нея всички да вървят,кои живеят по светът!

Насам, насам се обърнете,насам си погледа втренчете,та вижте с ваший верен гледврага, Никифора проклет!

За милост той не ще да знае,да тъпче правдата дерзае;като разбойник нападнана бащината ни страна!

Ако да имам аз погрешкаи тъпча правдата човешка,на всички богове гневътда ми увисне на вратът!

Ако ли ази съм невинен,то нека огънят ваш силенврага в глава да устрели,рода му долу да свали!

О, скоро, скоро, воеводи,навред пратете скороходи,народът да се призовеи тука да се събере.

Оттука да го наредитеместа да хване по горите;да чака, да не влиза в бой,приказ догде не вземе мой.“

Веднага в всичката Преславаголямо-мало се разшава:кой ножа носи да кали,кой чанта пълни със стрели,

кой тетиви на лък обтяга,кой вранен коня чеше, стягаи клето му сърце трепти,кога да тръгне, не търпи.

По българското всичко царство,под Крумовото господарство,зад тебе или пред очинавред за бой сал глас ечи:

война, война непримиримаза бащината ни любима,война противу лютий враг,нечакан гостенин недраг!

Но на! Никифор наближава,нахлува в Крумова държава,наред той коли и плени,не ще да знай деца, жени.

В Хемуски планини наскочии право към Преслава сочии нея той да изгори,народа й да измори!

Но бог набесни не допуснаврагът със жадността си гнуснанарод невинен тъй да трий,докрай кръвта му да изпий.

Крум вече се добре приготви,премина друмища и локви,войската му се настанизад тез високи планини.

Във старо време планинитесъс дърва били все покрити,с дъбрави и със гъсталак,обвиснали с зебен шумак.

Там всеки българин, достоенна бой да иде като воин,захванал място във лесаи чакал сал за бой гласа.

Крум строга заповед проводи,за да завземат вси проходии да оставят сал единза византийски исполин,

да чакат свободно да минесъс зверските си той дружинии щом пристигне във градът,прохода да заобиколят.

Току-що Крум това изрече,ей че Никифор се изпречи,нахлува право във градъти повелява да пленят.

На туй пример сам той подаде,като каза на войни млади,хазната царска във градътза него те да задържат.

Таквози кесарево щенена всички даде дързновене,захващат всички да пленят,наред без милост да сечат.

И вред в столищата Преславаплач и ридане се раздава;ни стар, ни млад не пощаденот врага люто разярен.

Когато вече се наситина страстите си зверовитида гледа как да угодии радва се, че победи,

донасят му хабер веднага,по-скоро казват му, да бяга,че е отвред обиколен,на българи ще падне в плен.

Никифор се на коня мята,на него като птица лята,насам-нататък криволи,местата да обиколи.

Когато вече вред обидеи със очите си сам виде,че няма где да се спаси,на войните си разгласи:

„Човек, макар да би бил птица,да хвърка като гълъбица,не може никак отървазлочестата си тук глава.

Но щита няма ний да сложим,ще да се бием колко можем,догде ръцете ни държат,кръв ще проливат, ще сечат.“

Никифор тъй като издума,зелената във леса шумаведнага силно зашумтяи тропот конски затуптя.

С войската си се Крум затече,на всяко място се препречи,захванал се е страшен боймежду двете войски безброй.

Бръмчат унило тетивите,пищят във въздуха стрелите,ножовете навред лъщят,тела човешки те сечат.

Пръхтението на конетеи трясъкът на щитоветеразнасят се далеч в лесаи си възвръщат пак гласа.

Въздишания се тежки дигат,до сини небеса достигат,земята силно се люлей,кръвта човешка все се лей.

Най-сетне падна на земятана византийците войскатаи клюмна вирнатият носкато трева по сенокос.

Сам си Никифор тук загинас въртоглавата си дружина,със всичките си големции със придворните скопци.

С сърдечна радост Крум погледнана тази кървава победа;хвала въздаде с виковена българските богове.

А на Никифора главатакато улови за косата,погледа и се причерви,душата му се разгневи.

„Когато, рече, не щеш мира,за тебе острата секира,о, враже гордий, опознай,небето отреди за пай!

Вий, мои предани другари,достойни, верни главатари,България се отърва,вземете сега таз глава,

вземете, та я отрежетеи черепа й очистетеот всякаква нечистота,щото докарва гнусота.

На огъня я изварете,със чисто злато обковете,писецът със кистцата сида я опише, украси.

Да бъде тя за спомен чашана славната победа наша,със нея ний ще да пием,кога на сбор се съберем.

Когато българин пируваи в радостта си тържествува,със пълна чаша във ръце,наздраве, братя, да рече.“

— Кажи ми сега ти, наздраво,не ти ли отговорих право,когато тука преди часне бях сам си, ти казах аз?

Ха, качвай се сега на конят,мъглите виж, на дъжд се гонят;доволно, стига да стоим,път дълъг ний ще да вървим.