Към брата си

Тежко, брате, се живеемежду глупци неразбрани;душата ми в огън тлее,сърцето ми в люти рани.

Отечество мило любя,неговият завет пазя;но себе си, брате, губя,тия глупци като мразя.

Мечти мрачни, мисли бурниса разпалили душа млада;ах, ръка си кой ще турнена туй сърце, дето страда?

Никой, никой! То не знаенито радост, ни свобода;а безумно как играев отзив на плач из народа!

Често, брате, скришом плачанад народен гроб печален;но, кажи ми, що да тачав тоя мъртъв свят коварен?

Нищо, нищо! Отзив нямана глас искрен, благороден,пък и твойта й душа нямана глас божий - плач народен!