Хаджи Димитър
1873
Жив е той, жив е! Там на Балкана,потънал в кърви, лежи и пъшкаюнак с дълбока на гърди рана,юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,на друга сабля на две строшена;очи темнеят, глава се люшка,уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небетослънцето спряно сърдито пече;жътварка пее нейде в полето,и кръвта още по-силно тече!
Жътва е сега... Пейте, робини,тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,в таз робска земя! Ще да загинеи тоя юнак... Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,той не умира: него жалеятземя и небо, звяр и природаи певци песни за него пеят...
Денем му сянка пази орлицаи вълк му кротко раната ближе;над него сокол, юнашка птица,и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер - месец изгрее,звезди обсипят сводът небесен;гора зашуми, вятър повее, -Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,чудни, прекрасни, песен поемнат, -тихо нагазят трева зеленаи при юнакът дойдат та седнат.
Една му с билки раната върже,друга го пръсне с вода студена,третя го в уста целуне бърже -и той я гледа, - мила, зесмена!
"Кажи ми, сестро, де - Караджата?Де е и мойта вярна дружина?Кажи ми, пък ми вземи душата, -аз искам, сестро, тук да загина!"
И плеснат с ръце, па се прегърнат,и с песни хвръкнат те в небесата, -летят и пеят, дорде осъмнат,и търсят духът на Караджата...
Но съмна вече! И на Балканаюнакът лежи, кръвта му тече, -вълкът му ближе лютата рана,и слънцето пак пече ли - пече!